Пазете се да не прокървите – от носа, от сърцето,

 
Пазете се да не прокървите – от носа, от сърцето, от пръстите, от корема. Пазете се да не се порежете, да не ви порежат. Пазете се да не паднете. Пазете се да не паднете на камък и да прокървите. 
Пазете се да не прокървите – д думи, с илюзии, с хрумвания, с самопризнания и заблуди. Пазете се.
Гледал съм в двора ни в село Голяма Брестница по какъв начин на някое пиле му се демонстрира черво – откъм гърба, от трътката. И съм гледал по какъв начин останалите пилета и кокошки се нахвърлят върху него и безусловно за минути го раздират и убиват. 
Видят ли кръв и уязвимост, кокошките се нахвърлят и кълват, котките се нахвърлят и впиват нокти, орлите падат от небето и впиват нокти и те.
Пазете се от ноктите напразно. И се пазете от ноктите на времето. 
Няма нищо по-страшно от погнусата. От погнусата на мощния към слабия, на младия към остарелия, на силата към слабостта. 

Няма по-страшно нещо от погнусата, само че това движи живота в кръг. И разчиства пътя в кръг.
Знам, че преди години някои от северните племена изоставяли старите хора в тайгата, с цел да умрат и да не пречат на племето. Чувал съм и че някои индиански племена в Северна Америка завеждат старите си хора пред бездна, в която те – старите хора, съзнателно скачат. Нещо като финален летеж преди гибелта. 
Виждал съм във филм по какъв начин лъвица, останала без лъвчетата си, осиновява осиротяло малко антилопче. Виждал съм и по какъв начин щъркели бутат едно от децата си от гнездото, тъй като не могат да изхранват и двете. 

А най-вече от всичко съм виждал по какъв начин хората си забиват нож в гърба и по какъв начин си забиват нож в корема, по какъв начин се катерят един върху различен, по какъв начин вършат могили от кости и по какъв начин издигат пирамиди от камък за величие. 
Просто е необикновено по какъв начин пред очите ми постепенно и последователно животът мина и се реализира като детска градина, като пионерски лагер, като бродене в омагьосана любовна гора, като алкохолен сън, като стихотворни възвишения, като сцена за пердах на гладиатори, като театрална режисура, като джунгла, като пъкъл и като постоянно, постоянно, постоянно иден парадайс.
Някога четях авантюристичен книги. После си счупих главата с „ Ана Каренина “. После цяло лято ходех като зашеметен от „ Юноша “ на Достоевски. После четях метафизичен книги, които ми се сливаха. Изчетох една влакова комбинация със стихосбирки. И влакът със стихосбирките спря на последната си гара.
Четях религиозна литература, в този момент съм при езотериката – „ Пътят на душите “, „ Смъртта не съществува “, и загивам от смях, и загивам от горест, тъй като чета, че гибелта не съществува, а доскоро разбрах, че е починал мой софийски другар. През ден камбаната в село отнася по някого, а аз чета, че гибелта не съществува.

Още малко, и ще се трансформира в един „ Дядо Йоцо гледа “ с противоположен знак. И вместо да приветствам Нова България от автомагистрала Хемус на Боаза – на разклона за Тетевен, аз ще седнал съм някъде там, на Боаза, и ще си припомням по какъв начин в детството ми във вълните на полудялата Вит се удави момче и аз не можех да направя нищо.
Обаче значимото е, че чета, че гибелта не съществува и е значимото, че всичко, което ми се случва и виждам, се повтаря мот-а-мо, само че не като две капки вода, а като капка вода и капка цианкалий. 
Преди няколко дни, когато пристигнах в София, нацупен и полугол водач на такси ме докара от автогарата до у дома. Беше толкоз сърдит, че имам огромен куфар, а валеше мощно, че – допускам го – най-после преднамерено по този начин блъсна капака на багажника, с което безусловно ми отнесе дясната ръка. Не стига, че си скъсах мускула на дясната ръка, ами в този момент щеше да я отсече и похлупак на багажник на кола.

Цялата ми ръка е синя и зеленикава, само че въпреки всичко не прокървих. Засега. Пазете се да не прокървите. Недейте да прокървявате, тъй като благосклонност няма. И бинтове няма. И време няма.

Николай Милчев